L'escargot merveilleux

Взима се охлюв върти се върти докато къщата стане на път.

Boucler la boucle

Boucler la boucle – френски израз. Буквален превод – да се дозавърти завъртулката, да се затвори.

Кутия, в нея плик, в него бележки (тази дума трябва да идва от белег – да се провери). Всичко това под леглото, далече от погледа.

Това не е затваряне на кръгчето, а отлагане. И то не заради слабост, а заради нежелание да приключи.

Във „Всичко е любов” Радо дава едно много простично определение на щастие : „Не знам какво е това щастие, но си мисля, че е нещо, което искаш да се повтори пак”. Като седем месеца в Истанбул.

Защото това не е място, с което си казваш „Ами хайде, довиждане, беше ми много приятно”. Не можеш да си безличен и безпристрастен. За сметка на това можеш да си изгубен, да се отдадеш на Орханпамукова тъга или на безцелна игра на табла по цял ден, но не можеш да кажеш стоп на нито едно от двете.

Градът няма да е същият, ти няма да си същият, но в Истанбул това е без значение – и без това не можеш да го познаваш. Откривате се бавно, но постоянно един на друг.

Завършване на кръгчето, за да се търкулне напред.

Разказано под похлупак

-Ще готвиш ли днес, да дойда да поснимам? Имам задача,  трябват ми снимки за храната в селото …

– Ела, мале.

Така започва опознаването ми с една от най-колоритните баби, които съм срещала. От нея се запомнят ясно сини очи и чисто бяла коса на букли. Като остаряла кукла е. Сигурна съм, че е била много красива жена.

Познавам я от четири години. Виждам я как идва на концерт в селското читалище, с двата си бастуна. Страда от шипове и едва се придвижва, но винаги идва и последна си тръгва от всякакви културни мероприятия в селото. За всеки повод си слага запазена рокля и бели пластмасови обеци с клипс. Отдавна не бях виждала такава специална подготовка за концерт в полупразна зала на стари дървени столчета.

Преди да сготви ми прави кафе. Черпи ме със сладки, от онези, които бабите си пазят за гости и които оставят в устата усещане за пясък. Говорим си дълго, повече тя говори. Не ме оставя да й помогна с нищо, сама се справя добре.

За нея знам, че обича да танцува. Цялото село го знае. Затова моли да й сложат стол най-отпред, да гледа хорото. И тактува с глава, играе с очи. Мъжът й починал отдавна. Добре живеели, тя само веднъж го е лъгала. И то за танци – казала му, че ще остане в града до късно, заради работата, а всъщност отишла с приятелка да танцува цяла вечер. Мъжът й разбрал и я ударил. „Само тогава, мале, ми е посягал”, казва ми тя.

За една манджа време ми разказва за себе си от игла да конец, без да съм я питала нищо. Разказва ми за дъщеря си. Мъжът й не можел да има деца, осиновили си. „Он ме пита, как ще го обичам. Като си го видех момиченцето, веднага го заобичах“. Никога  не й казала, че е осиновена. Тя разбрала от децата в селото един ден и се разплакала.

Зет й я обичал като своя майка, щастлива е от това. Разказва ми за внуците, големи били, завършвали, грижили се за нея добре. Не се оплаква от нищо, не е от тези, които ще ми говорят за болестите си. Тя е единствената жена, която седи на спирката с мъжете от сутрин до вечер. Наричат ги парламента.

Спомени с банани

В последната седмица съм замислена заради една книга . Там няма само спомени, а отговори. Чета я малко късно, но в правилния момент, струва ми се.

Най-силно ме впечатли една история с банани. Сюжетната линията е простичка – по онези времена банани има само по Коледа. Докато един ден, продавачката в бакалията, приятелка на семейството, не им отделила цял кашон, 20 килограма. Спомените на детето са, че не са успели да изядат бананите и те са се развалили – никога дотогава семейството не било виждало такова количество от екзотичните плодове и не знаело, че са с кратък срок на годност.

Мама купува банани само през зимата. Казва, че „тогава им е сезонът“ и нищо не може да промени убеждението й. Като малка може би дори не е познавала вкуса на този плод, не мисля, че дори съм я питала дали за Коледа у тях е имало банани. Когато аз бях малка, на около 4 може би, баща ми заминал да работи в склад за банани в Димитровград. И съм била единственото дете в квартала, което в началото на деветдесетте, всяка събота и неделя е ядяло банани. Нищо не помня от това време, само лепенките по бойлера бяха останали за спомен. Колкото и пъти баща ми да разказва тази история, изпълнен с възторг от изключителната ми привилегия, не помня…

Моят спомен е друг. Стажът ми в Истанбул, в редакцията на вестник, средата на декември 2011. Гост на месеца е първият вносител на банани в Турция през 80те години – голям пробив в турската затворена икономика. Така известните банани Dole, от Еквадор! Разбрах колко са известни чак като видях малките сини стикерчета. Сигурно татко точно такива ми е носел от Димитровград. Обсъдихме икономиката на Еквадор, екологията и бананите. След края на разговора, той помоли асистентката си да изпрати банани в редакцията.

След два часа, 5 кашона банани се качиха с асансьора. Над 60 килограма (в офиса сме 5 човека). Всеки опита, оглеждахме кашоните невярващи, никой не беше виждал толкова банани накуп. Директорът на вестника се зарадва най-много. Всеки си взе по банан-два за вкъщи, получи се почти празнично. На следващия ден, от кашоните нямаше и следа. Директорът – турчин, никога не е преживял комунизма и липса на подобни плодове, пък и е от богато семейство, каза, че бананите свършили.

Откакто отново снимам

Реших да направя и дом за снимките. Засега доста празен.

http://escarotmerveilleux.daportfolio.com/

Което остава (по-силно от спомен)

Разливащо се приятно, пъстро. Шумно клокочещо. Лекарство е, но при прикалена употреба се предизвиква зависимост.

Ако Истанбул е цвят, той е син – заради „злите очи“, Босфора, светлините на моста вечер и незабравките в Топкапъ.

Ако е вкус, е нагарчащ – като черния чай, сокът от нар, шам фъстъкът и препечените кестени от количката на ъгъла.

Ако е мелодия, ще е извита, пята от всички, но с (раз)личен текст, за любов, естесвено.

Ако е ритуал, ще е турска закуска, сутрешно миене на кварталното магазинче, чай на палубата на ферибота, разходка през рибния пазар.

Когато

23:12:11

 

Единственото лошо на началата е, че им трябват краища, преди да започнат.

Когато обикаляш по административни задачи, краят е отегчителен.

Когато съобщаваш на новите познанства, че заминаваш, е леко тъжно.

Когато съобщаваш на старите познанства, че отново заминаваш и срещаш учудените им погледи, е доста тъжно.

Когато сам на себе си казваш, че трябва да заминеш и вече имаш хронологичен списък с всичко, което трябва да приключиш, е болестно.

 

В Истанбул нарочно забравих

две фиби

четка за зъби

страница стар вестник

и един степен вълк

Как гласувах

Реших да гласувам на президентските избори и предчувствах, че няма да мине безпрепятствено. Може би заради липсата на отговор от консулстовто в Истанбул на многобройните ми имейли или може би защото видях, че и двете избирателни секции са в едни от най-отдалечените квартали на града.

Пътувам час и половина до училището, където се предполага, че трябва да гласувам. То се намира в един квартал на Истанбул, който много напомня на … Стопилиново, например. След лутане и разпитване на случайни хора как да стигна до мястото, се озовавам пред училищната врата, където ме гледа плакат на непознат кандидат за президент. Само че той е доста популярен в Турция, както разбирам в последствие. Бюлетина номер три. Плакатът е изцяло на турски, ако има някакви съмнения по въпроса.

Леко изнервена влизам в училището, в двора журналисти разпитват гласуващите. Опашката е невиждана: баби, бебета, майки и бащи с цялата си челяд. Всичи са с паспорти и декларации за гласуване. Нареждам се и чакам. Опашката не помръдва, а аз осъзнавам, че съм единствената, която говори български. Поглеждам към бюста на Ататюрк и турското знаме, покрай които се вие опашката, и си пускам музика.

След около десет минути пристига цяло семейство. Тук е моментът да спомена, че изборите бяха нещо средно между семеен излет и опашка за хляб (от онези, които смътно помня, но знам, че бяха дълги и всеки се блъскаше и говореше нещо разпалено). Главата на въпросното семейство вади тесте лични карти и ги раздава на гласоподавателите. Очевидно тези документи не са употребявани и се пазят само за подобни събития. Появява се костюмиран мъж и изведнъж един очевидно пламенен патриот до мен започва да крещи. Свалям слушалките и се опитвам да разбера какво се случва, но турският ми е на плачевно ниво. Разбирам откъслечни думи от монолога на разгневения: Калфин, пропаданга, Доган. Мълча.

На три метра от урните съм, след час и двадесет минути чакане на опашка. Осъзнавам, че трябва да попълня заявление за гласуване. Търся химикал, питам гласуващите, а те ми отговарят „йок„. Нареждам се на нова, по-малка опашка, където момиче и момче попълват въпросните декларации вместо гражданите. Чудя се дали всички от опашката са способни да прочетат на какво се подписват.

Връщам се, за да дочакам реда си. Гневният срещу Калфин гласоподавател разговаря с жена си. Не говоря турски, но разбирам основни думи. Разговорът се състоеше в това:
Не разбирам какво пише там (на бюлетините).
Три, беше неговият отговор.

Когато стигнах до вратата на стаята, отредена за гласуване, един от членовете на комисията отегчено подвикваше отвътре: „Пускааай!“ и избирателното стадо нахлуваше.

Нейното име значи Смелост

Асансьорът се движи твърде бавно. Озовавам се на седмия етаж в широк, мраморен коридор, тържествено студен.

Отварят две жени, но аз забелязвам само едната. Видимо над 40, орлов нос и плътен, дрезгав глас. Има аристократична осанка и нещо топло в погледа си.

Знам, че фамилията й значи смелост и че очаква да отговори на моите въпроси. Чувствам се неуверена, въпреки усмивката й.

Говори час, може би и повече. Иска ми се да запомня думите й – просто подредени, но с дълбок смисъл. Пали цигара от цигара и говори прямо, без да бъде цинична. Спирам микрофона.

Водим непринуден разговор. Тя обяснява, без видима емоция, че е в голяма опасност, откакто е уличена като предател от първия министър в едно от обръщенията му. Очаква нещо да се случи с нея, както и с приятелите й – един от тях е в затвора. Ще я запомня с думите й, че са й били нужни повече от петдесет години, за да заеме позиция по кюрдския въпрос и за да започне да изразява мнението по него.

Нюрай Мерт е турски журналист, дълго време симпатизант на АКП, партията на първия министър Реджеп Ердоган. Преди около 5 години започва да критикува правителството и да обвинява Ердоган в диктаторски маниери. Пише за кюрдския въпрос и е обвинена в прокюрдски активизъм от властите. След споменаването й в речта на премиера през това лято, Мерт става нарицателно име за изменник. В турските затвори има около 300 журналисти арестувани за опозиционни изказвания. 

От тефтера: Сантияго

Това е последната страница от тефтерчето, с което изминах Сантияго де Компостела, написана в последната вечер преди пристигането ни:

Това е приказка една, а аз съм герой в нея. Всеки ден някой къса парченца от краката ми, за да храни химери с тях. Заспивам веднага след похапване на хубави гозби, а в тях дори няма кихнисладко. Имам две сестри, а ролите на добри и лоши все се менят. Дори и принцове имаме – с бели пуловери. Ходим през девет планини в десета, минаваме през замъци. Понякога приказката се превръща в притча и преоткриваме истини, стари колкото света. Дните се нижат като години- къде добри, къде не чак толкова, а в моето царство за пръв път няма часовници. Назад във времето- не снимам, телефонът не звъни, няма вече музика. Аз съм само черно мастило и жълтеникава хартия.

И още много беше изписано и изпитано, но ще остане в тефтерчето.