Пътувам час и половина до училището, където се предполага, че трябва да гласувам. То се намира в един квартал на Истанбул, който много напомня на … Стопилиново, например. След лутане и разпитване на случайни хора как да стигна до мястото, се озовавам пред училищната врата, където ме гледа плакат на непознат кандидат за президент. Само че той е доста популярен в Турция, както разбирам в последствие. Бюлетина номер три. Плакатът е изцяло на турски, ако има някакви съмнения по въпроса.

Леко изнервена влизам в училището, в двора журналисти разпитват гласуващите. Опашката е невиждана: баби, бебета, майки и бащи с цялата си челяд. Всичи са с паспорти и декларации за гласуване. Нареждам се и чакам. Опашката не помръдва, а аз осъзнавам, че съм единствената, която говори български. Поглеждам към бюста на Ататюрк и турското знаме, покрай които се вие опашката, и си пускам музика.

След около десет минути пристига цяло семейство. Тук е моментът да спомена, че изборите бяха нещо средно между семеен излет и опашка за хляб (от онези, които смътно помня, но знам, че бяха дълги и всеки се блъскаше и говореше нещо разпалено). Главата на въпросното семейство вади тесте лични карти и ги раздава на гласоподавателите. Очевидно тези документи не са употребявани и се пазят само за подобни събития. Появява се костюмиран мъж и изведнъж един очевидно пламенен патриот до мен започва да крещи. Свалям слушалките и се опитвам да разбера какво се случва, но турският ми е на плачевно ниво. Разбирам откъслечни думи от монолога на разгневения: Калфин, пропаданга, Доган. Мълча.

На три метра от урните съм, след час и двадесет минути чакане на опашка. Осъзнавам, че трябва да попълня заявление за гласуване. Търся химикал, питам гласуващите, а те ми отговарят „йок„. Нареждам се на нова, по-малка опашка, където момиче и момче попълват въпросните декларации вместо гражданите. Чудя се дали всички от опашката са способни да прочетат на какво се подписват.

Връщам се, за да дочакам реда си. Гневният срещу Калфин гласоподавател разговаря с жена си. Не говоря турски, но разбирам основни думи. Разговорът се състоеше в това:
- Не разбирам какво пише там (на бюлетините).
- Три, беше неговият отговор.

Когато стигнах до вратата на стаята, отредена за гласуване, един от членовете на комисията отегчено подвикваше отвътре: „Пускааай!“ и избирателното стадо нахлуваше.

Отварят две жени, но аз забелязвам само едната. Видимо над 40, орлов нос и плътен, дрезгав глас. Има аристократична осанка и нещо топло в погледа си.

Знам, че фамилията й значи смелост и че очаква да отговори на моите въпроси. Чувствам се неуверена, въпреки усмивката й.

Говори час, може би и повече. Иска ми се да запомня думите й – просто подредени, но с дълбок смисъл. Пали цигара от цигара и говори прямо, без да бъде цинична. Спирам микрофона.

Водим непринуден разговор. Тя обяснява, без видима емоция, че е в голяма опасност, откакто е уличена като предател от първия министър в едно от обръщенията му. Очаква нещо да се случи с нея, както и с приятелите й – един от тях е в затвора. Ще я запомня с думите й, че са й били нужни повече от петдесет години, за да заеме позиция по кюрдския въпрос и за да започне да изразява мнението по него.

Нюрай Мерт е турски журналист, дълго време симпатизант на АКП, партията на първия министър Реджеп Ердоган. Преди около 5 години започва да критикува правителството и да обвинява Ердоган в диктаторски маниери. Пише за кюрдския въпрос и е обвинена в прокюрдски активизъм от властите. След споменаването й в речта на премиера през това лято, Мерт става нарицателно име за изменник. В турските затвори има около 300 журналисти арестувани за опозиционни изказвания. 

Това е приказка една, а аз съм герой в нея. Всеки ден някой къса парченца от краката ми, за да храни химери с тях. Заспивам веднага след похапване на хубави гозби, а в тях дори няма кихнисладко. Имам две сестри, а ролите на добри и лоши все се менят. Дори и принцове имаме – с бели пуловери. Ходим през девет планини в десета, минаваме през замъци. Понякога приказката се превръща в притча и преоткриваме истини, стари колкото света. Дните се нижат като години- къде добри, къде не чак толкова, а в моето царство за пръв път няма часовници. Назад във времето- не снимам, телефонът не звъни, няма вече музика. Аз съм само черно мастило и жълтеникава хартия.

И още много беше изписано и изпитано, но ще остане в тефтерчето.

Istanbul Art week logo

Освен това, езикът на музиката никак не го владея. Без чувство за ритъм и синхрон, за мен музиката говори в картини.

Джазът е черно-бял, с големи заоблени червени елементи. Като косата на певицата, като ноктите на другата или като тъмночервеното пиано пред тях.

Истанбул под звуците на джаза става пристанищен, като американските градове от петдесетте години. Истанбул е червено и контраст.

Стажът ми ме поставя в неочаквани ситуации и ме кара да се замислям. Отивам на концерт с покана, организаторите ме очакват и вече ме познават, а когато ме попитат „Журналист ли сте?“, въпреки вътрешното ми колебание и недоверие, трябва да отговоря „Да“. Определено, вниманието ласкае.

Бях на въпросния концерт, на едно от най-красивите места в Истанбул, където гледката над Босфора е уникална. Записвах, слушах, бях щастлива. Срещнах интелигентни, забавни млади хора, които влагат толкова любов в музиката.

Имам 1500 знака, за да опиша това. Също толкова, колкото и за награждаването на турските журналисти, подкрепящи правителството от самия вицепремиер. Целувки и прегръдки между политици и журналисти, подслушватели в залата. Спирам дотук.

Отговорът на въпросите ми все още не се е появил.

Иска ми се да споделя усещането, но нито имам достатъчно широк обектив, нито толкова широк поглед. Хоризонтът не свършва – Истанбул е навсякъде.

Не говоря езика и все още не познавам града, но не затова оставам без думи, когато го наблюдавам, Истанбул.

Това е градът, където можеш да се загубиш по пътя за спирката, където можеш да пътуваш два часа до съседния квартал, където може, а и често си единствената жена в автобуса, това е градът, където попадаш на тераса с еквадорци и разговорът се прекъсва ту от църковни камбани, ту от джамията.

*и все пак далеч дори от доближаване до града

Пътуването е изкушение за егоизма : това се появи в мислите ми една вечер. Пътуването е време и усещане, които зависят само от пътешественика – дали ще се отдаде на мисли, или пък на разговори, дали ще се среща със съмишленици или ще върви сам. Дали ще чете или ще пише. За себе си не намерих универсална формула, единствения извод е да заминавам с по-малко багаж и очаквания и да се връщам с много нови мисли, понякога и с отговори и решения.

Живея с чужденци и това е средата, в която се чувствам добре. Имигрантските среди са богати на характери и мнения – за мен това е вдъхновение.

Започнах да чета за политика покрай кандидатстудентските изпити за ФЖМК, в началото без да разбирам една голяма част от случващото се. В последствие заминах, за да уча политически науки и изпитах нужда да обсъждам това, което се случва сега, покрай нас.

Един ден бих искала да имам своя утопия, в която да говоря с прости думи за реални проблеми. Дотогава ще се опитам да пиша тук, за културата, за разликите, за това, което ме учудва.

Пътувам повече, отколкото се застоявам на едно място и това прави  мислите ми много хаотични и незавършени. Под влияние на последното ми пътешествие, за което може би скоро ще стане дума, реших, че е време да събера на едно място размислите си за България, за пътуването, за различните перспективи. Ще говоря за времето, което ни променя и за това, което чета и наблюдавам. Ще има портрети, пътеписи, изкуство. Голяма част ще е и на френски. Надявам се и  писането да е по-редовно.